Нашите фантазии ще спасят ли света или ще го погубят?

Какво мислите по този въпрос? Към какво се стремим – към по-добро бъдеще или мислим само за себе си, как да направим далавера и как да имаме изгода от вършената работа? Някои излизат по медиите и казват ,че са патриоти, че вършат добро за страната ни. Нима открадването на милиони и правенето на далавери на гърба на бедните е патриотизъм,  много се съмнявам. Никой не прави добро за обществото. Това не е чак толкова фатално , фаталното е ,че който иска да прави добро за обществото го наричат „луд и ненормален“. Как ще вървим към по-добро като мислим така? Първо трябва да се променим ние, за да тръгнат нещата към по-добро.

По думите на гл.секретар на МВР генерал Йода Нововселенски мишени на спецакцията ще бъдат гангстерите от групата на „Наглите хуманоиди”, избягали нелегално на Луната и укриващи се заедно с наследниците на Осама Бин Ладен в лунните кратери.

Планира се спецоперацията да започне в 00ч., 00 минути, 00 секунди и 00 стотни  на 31 декември 2059г., първо в София, а после и в на цялата страна.  Група от 7 чуждестранни експерти по телепортация от израелските тайни служби МОСАД в момента се намира на българска територия, като местонахождението й е трудно да се определи. Тази група, по-известна като Седморката на Мойсей, е дислоцирана в страната по нареждане на израелкото правителство с цел оказване на логистична, психосоматична и всякаква друга космогонична помощ на българските тайни служби.

Министър-председателят на България генерал Психобойко Депортисов обяви пред  репортерите на BGTwitter Space TV, че цитирам: „Тия нагли хуманоиди немат никъв шанс срещу наште момчета. Направо ше им потрошим луноходите с наште приятели от Израел. Само на шменти капели ше ми станат, ама хаааа …” Край на цитата.

В момента в новопостроената с руски инвестиции българска космическа станция Бойконур, се намират група съветски (пардон, руски) учени със секретна мисия. Мисията има за цел построяването на свръхмодерен свръхкосмически свръхкораб, с който българските тайни служби и Седморката на Мойсей да се придвижат до Луната без да бъдат засечени от международните космически радари.  Във връзка със старта на този амбициозен проект, българското правителство си върна собствеността върху стоманодобивното предприятие Кремиковци, от което се очаква да осигури свръхздрава свръхстомана за изграждането на свръхкосмическия свръхкораб, известен сред широката общественост като „Летящото НДК”.

Основен инвеститор на проекта е съветският (пардон, руският) милиардер Всеволод Всевисоцкий, живеещ през последните 20 години като отшелник в суперлуксозното си имение на Марс . Ексцентричният богаташ напусна нелегално Русия през пролетта на 2039г. заради повдигнатите срещу него обвинения за нерегламентирано изстрелване на космически спътници-бръмбари и продажбата на психотропни вещества на Луната.

За повече информация: телепортирайте се на нашия сайт или в най-близкото поделение на МВР. За онези, които още не са овладели телепортацията level  1, моля наберете номер ХХХХХ на вашия телепортативен телефон (за  жителите на Луната с код  MOON преди номера, а за жителите на Марс – с код Mars.)

Подмените в обратен смисъл, направени вероятно заради криворазбрана звучност, и днес вече владеят медийното пространство, какво ли ни чака след още 50-ина години наслагване на словесно-фонетични фриволности?!?

Междувременно, втренчени в собствения си пъп, около който с несръчна ръка са татуирали надписчето „Четвърта власт“, българските медии най-вероятно ще са изтървали всички възможни експресни, бързи, та дори и пътнически влакове, на които би трябвало да се качат, за да се превърнат наистина в такава по един стойностен, същностен и смислен начин.

Замислял съм се, че в стари времена в селото е имало поп, пристав/заптие, кмет и… даскалче. Забележете, не попче, приставче, заптиенце или кметченце, за тях милозливо и подценяващо умалителните наименованийца не са съществували. За даскалчето обаче – да, при това не само заради евентуалната му младенческа или близка до младенческата възраст. В наши дни там се нарежда и журналистчето.

Паралелите продължават. В моята младост се говореше, къде на шега, къде сериозно, че от когото нищо друго не става, той свършва като даскал(че). Днес пък ми се струва, че същото важи и за журналистите (журналистчетата). Заслужилите, справедливо или не, своето умалително са… като краставите кучета – събират се или пък се оказват взаимозаменяеми.

Всичкото това е много тъжно. Преди векове Т. Джеферсън бе казал нещо в смисъл, че ако трябва да избира между силна държава и/или мощна армия от една страна и свободни вестници от друга, винаги би избрал свободните вестници.

За да разбия клишето, този път ще започна с добрата новина, а едва след това ще поднеса лошата.

„Добрата“ новина е, че тези тенденции не са само наш, български специалитет. Техните проявления, уви, могат с просто око да бъдат наблюдавани и в старите демокрации.

Лошата вест пък се състои в това, че при нас май всичкото това се случва на n-та степен.

Българинът се различава от рибата. Рибата, както твърдят запознати, започвала да се вмирисва откъм главата. При нас е отдавна известно, че заради собствената ни интелектуална, обществена и електорална немарливост, „главата“ – така или иначе – е константен източник на неприятни аромати.

Проблемът ни е там, че твърде бързо и безкритично приехме и вмирисването откъм задника (същият гъз, дето уж би могъл да затрие и главата, с което да се превърне дори в особено полезен, щом главата е по-калпава и от него)- а ако щем… можем да наречем този задник още „медии“ или „псевдоинформационен изход на предприятието“.

Та така – още повече неграмотност, още повече непохватен слугинаж, все повече всепоглъщаща жълтиния с елементи на „риалити“… това очаквам от българските медии докато съм жив, това очаквам да продължи като тенденция и до 2060г., когато вече най-вероятно няма да съм жив.

Оправданието им ще бъде, че аудиторията/клиентите това искат. На въпроса дали са се опитали последователно и целенасочено да предложат на аудиторията/клиентите нещо по-добро, те няма да бъдат в състояние да отговорят смислено.

Нов Димитри Иванов в българската медийна реалност няма да се появи. Най-много да получим неубедителен сурогат на и без друго неубедителния и в най-добрите си години Тома Томов.

Масмедиите оправяха света ни и се изживяваха като законоприлагаща и възпитателно-социализираща институция. Лозунги за катастрофи, които трябваше да те сплашат да шофираш, производство на таланти, суета и проекти за реалности, които по-добре да бяха оставяни на писателите фантасти.

Творците обаче сгушено не желаеха да предоставят услугите си за създаване на света такъв, какъвто би трябвало да бъде, затова PR-ите подеха ролята. Ако търсехме отговор на въпросите за ролите, които трябваше да играем, за репликите, с които трябваше да отвръщаме, не позволявахме старци да ни поучават: плащахме на PR-и.

Бедните журналисти през това време не забелязваха как зазиждат вратата, зад която протичаше вечното парти, подсигурено от подаръците на рекламодателите. 51,23% от тях го одобряваха.

И ето я провокацията към България 2060. Всъщност въпросът, адресиран половин век напред, е въпрос за нашето непосредствено утре. Преведен той звучи – в каква държава и общество искаме да живеем и какво сме готови да направим за това?!? Но не генералните и нищо незначещи обобщения и категории като България на 3 морета, демократично и проспериращо общество, благоденствие и т.н. и т.н. Тези клишета и тяхното евентуално постигане са резултат от конкретната човешка дейност, от усилието на всеки един от нас да погледне на обкръжаващия го свят с малко повече перспектива и малко повече отговорност за бъдещето – в конкретната житейска среда, в която живее, в професията си, пред семейството си и близките си. Развитието на човешкото общество и обществени отношения е резултат от такъв именно поглед, а не плод на величави революции.

Затова искам да фокусирам вниманието на читателите към един дребен детайл от състоянието на нашето общество днес, който ако успеем да променим може да се окаже, че не чак след 50, но още утре обществото ни ще стане няколко нива по-добро и благородно. Нарича се социална отговорност в своята общност и корпоративна социална отговорност в частност. Всички знаем, че държавата не може да запълни всички ниши и да защити всички нуждаещи се от социална защита, дори най-добрите образователни системи не могат да поемат всички образователни нужди, дори най-богатите икономики не могат чрез държавна намеса да реализират някои важни обществени проекти. Тук идва мястото на корпоративната социална отговорност – държавата и обществото създава средатата, която позволява на една компания да печели, а тя инвестира част от своята печалба в обществени и социални проекти. Чрез тази инвестиция компанията работи за повишаване на своята репутация и изгражда търсения от нея образ. Важно е да се каже, че тук не става въпрос за пряката благотворителност, която по своя характер трябва да бъде анонимна и интимна като действие. Става въпрос за целенасочени и толерирани от обществото усилия на корпорациите, които трябва да бъдат видяни, чути и поощрени, за да служат за пример, за да предложат модел за поведение. Така е в модерният свят. В България моделът на корпоративна отговорност съществува и фирмите влагат не малко средства в социални и обществени проекти, но има едно порочно изкривяване, което обърква цялостната обществена среда, където това се случва. Вместо всяка една фирма, заделила средства в неприсъща за нея дейност, подкрепяйки образователни, екологични, социални, градоустройствени и т.н. проекти, да се радва на широка обществена и медийна подкрепа, тя трябва да се бори и да инвестира значителни допълнителни средства, за да могат тези нейни усилия да станат обществено достояние.

Едни депутати приели закон, в който се казвало, че всяко споменаване на името на дадена фирма или неин представител  в електронните медии, става случай на скрита реклама и медиите, които правят подобно нещо ще бъдат глобявани. Естествено това не се отнася до случаите, в които компанията или неин служител са направили нещо лошо – тогава споменаването е многократно и напоително и съответно несанкционирано. С други думи законодателят е казал – от обществен интерес е медиите да следят корпоративния сектор и ако там някой нещо направи или не направи лошо, то неизбежно трябва да бъде оповестено, но ако същият корпоративен сектор инвестира милиони в социални проекти и програми, не може да бъде отразен без да си плати допълнително. Обществото явно няма нужда от тези инвестиции или пък те се приемат като задължение на корпорациите, което не е вярно.

Като резултат от тази малка недомислица се получават следните неблагоприятни последици:

1. Всяка една инвестиция в корпоративна отговорност изисква допълнителен разход за инвестиция в рекламно време, което се явява възспиращ фактор и намалява като цяло инвестицията в програмата.

2. Корпоративният сектор се поставя в крайно неравностойно положение спрямо обществения, политическия, правителствения и неправителствен в конкуренцията за медийно време. За пример – един политик с влияние от около 0.001% може да се лее ежедневно и безнаказано по всяка една електронна медия, говорейки невъобразими глупости и мърсейки обществената среда и съзнания, а корпорация,  инвестирала милиони в стипендии, издателска дейност, подкрепа на иновативни проекти и т.н. и т.н. трябва да си плати жалките минути време, за да „се самопохвали“ вместо да бъде отразена и похвалена подобаващо за това, което прави.

3. Медиите естествено нямат интерес това статукво да се променя, защото това означава намалени рекламни приходи, но освен това те нямат санкция в това да реализират собствени социални проекти и да ги промотират чрез своя ефир или пространство. Така, вместо те да бъдат медиатор и да дават информационно време, за да отразят или да партнират на корпоративния сектор, те превръщат борбата за медийно време за отразяване на социални програми в пазар, на който те са монополисти. Нещо повече – ние често чуваме, че благодарение на еди коя си кампания на някоя медия са набрани един милион лева за даден проект или за решаването на даден социален проблем. Има го в новините, има го в анонси,  има го в предавания – има заделено огромно време за автореклама, чрез която ни се внушава, че съответната медия е социално отговорна, че благодарение на нейното влияние са събрани толкова много средства и е решен даден въпрос. Политици, общественици, интелектуалци се надпреварват да участват в тези кампании, чрез които и те получават част от тази публичност и да хвалят съответната медия, за това което е направила. Това е похвално,  но е лишено от елементарна етика – медията има своето време и го ползва, рекламирайки се като корпорация – нещо, което другите корпорации не могат. Медията продава рекламно време, реализирайки тези проекти и приходите от реклама, понякога по-големи от събраното по време на кампанията и никога не сме чули някоя медия дала процент от тях в проекта. И не на последно място рекламното време, което фирмите закупуват при реализацията на тези проекти е по правило по-скъпо от стандартното рекламно време, защото предавания с такава насоченост естествено провокират обществения интерес и съответно рейтингът им е по-висок.

Така заради един скромен член в един невзрачен закон се оказва, че в България няма проблем да чуем, че нещо по света се е случило в Карнеги Хол или Рокфелер Център, че е спонсорирано от Майкрософт или Върджин, че е изградено от Уолт Дисни или БМВ, че някой е спечелил стипендия на Форд и т.н. и т.н., но само в платени репортажи или в нискотиражни специализирани медии може да видим, че стартират стипендиите на Фикосота, че Пощенска банка е почистила Панчаревското езеро, че ПОК „Доверие“ е подкрепило поредното участие на гениалните ни млади математиции в международна олимпиада, че Булбанк, Софарма, Булстрад, Ейч Пи България и т.н. и т.н. големи български компании или звена на международни такива в България са инвестирали значими средства, с които променят жизнената ни среда, дават шанс на стотици млади хора за реализация, създават нов тип култура и обществено отговорно поведение.

Жалко наистина!

И ако се върнем на темата – България 2060 г., ето едно нещо съвсем дребно и елементарно, което ако бъде променено,  ще ни даде тази различна дребна перспектива, която може би ще ни направи наистина по-зрели като общество и по-добри като хора, а страната ни още утре, а не след 50 години по-добро място за живот.