2060

Някой ден, например през 2060 г., нашите домове няма да имат сегашните стени и тавани, а това ще бъдат едни огромни екрани. Като всеки монитор. Няма да има нужда и от прозорци. Екраните ще са прозорци с всякаква гледка. През 2060-a ние ще седим в стаята си с едно дистанционно в ръка и ще си ходим, където поискаме – и където е разрешено – цъкайки копчета. Искаш да поговориш с роднини и трети лица от други квартали, градове, континенти?

Добре. Искаш достъп, получаваш и едната стена се слива с техния хол. Ето: те гледат телевизия (на тяхната си стена; телевизията също е част от вашата стая, вие сте част от всеки филм и репортаж), обръщат се към теб, говорите, ядете, пиете – все едно сте в една стая. Училищата ще бъдат същото интерактивно нещо. Ето: оттатък е ученикът Тошко, по програма имат математика, Тошко включва стената и много други тошковци – от класа му – пускат стените си, а там виждат едно – г-жа Еди Кояси-Иванова, преподавателката им по математика (или дори неин вечен запис, клип с поредния урок), стои в дома си, пред учебната дъска, и им провежда урок. После десет минути междучасие – и екранът се сменя: децата си избират кой с кого от класа да се вижда, може и с повече, екранът позволява да вмести в себе си много екрани. Или друго. Искаш слънце? Готово. Избираш от коя точка на планетата да го пуснеш и го пускаш в стаята си, през екрана. Е, вярно. Ще липсват основни природни закономерности. Екранът не излъчва топлината на слънцето – заменя го климатикът в стаята. Вярно. Дарвин ще тържествува, защото като липсват или са намалени до минимум преките контакти, поколенията ще се изграждат без стимула, великия стимул на конкуренцията. Ще растат под напора на контрола: родителите винаги ще могат да наблюдават децата си (и от това ще се появи своеобразен ангажимент на спокойствието), властите винаги ще могат да се намесят в живота на подопечните си (приучавайки или отучвайки ги от едно или друго). Чакайте… Още не е ли рано за този въпрос? Добре, задайте го, нека прозвучи от вашата уста.

– Какъв е смисълът на всичко това? – казвате вие.

Има ли смисъл във всичко това, питате? Естествено, че ще има. Човекът е такова същество, че може да съществува в паралелни реалности. Този свят, който описвам сега, няма да пречи на онзи, който съществува навън сега. Хората ще се срещат, природата ще си тече, но това ще бъдат други хора, с оформени съзнания по друга матрица, която няма да прави задължителен физическия контакт, ще може да го замества пълноценно (!?) с интерактивния. Аз не знам какви ще бъдат онези хора. Но със сигурност Дарвин ще бъде заменен от някой Ню Дарвин, който ще формулира принципа на този вид съществуване. (Може би принципът на конкуренцията ще съжителства или ще се заменя от принципа на конференцията?) Защото нека не забравяме: Дарвин формулира теорията си, наблюдавайки цялата гама на живата природа, за да я предложи и по отношение на човека. Обаче човекът е доказал, че освен млекопитаещо, тоест вид бозайник, е и виртуален, тоест може да гради паралелна реалност – и физическа, и метафизическа. Човекът е за нашата планета единствената жива твар, която може кардинално да влияе на живота в нея, да видоизменя, да руши естеството и все заради творческата стръв, заложена във и заради интелекта му.

И наистина. Човекът е крехък. Едно прекъсване на тока го изтръгва от новата му виртуалност. Той е зависим от произведенията си и горивото им. Човекът е косъм – в косата, сред другите косми, е голяма прическа (сила), но изтръгнат от скалпа, е беззащитен. И когато някой ден скалпът оплешивее… Недай боже.